Мъглявината Андромеда

— Много се интересувам от тях и моля да ме вземете за помощник в работата.
— По-добре ще бъде аз да ви помагам. Записите на паметните машини ще прегледаме заедно.
— И Мвен Мас?
— Разбира се!
— Ветер, това е чудесно! Крайно неловко се чувствувам подир злополучния опит — толкова съм виновен пред Съвета!… Но при вас ми е леко, макар че вие сте и член на Съвета, и бивш завеждащ, и не искахте да се прави опитът…
— Мвен Мас също е член на Съвета.
Спомнил си нещо, физикът се позамисли и тихо се разсмя.
— Мвен Мас — той… чувствува моите мисли и се опитва да ги въплъти в конкретност.
— Вашата грешка не е ли в това въплътяване?
Рен Боз се намръщи и смени темата на разговора:
— Веда Конг също ли ще пристигне тук?
— Да, чакам я. Знаете ли, че тя насмалко не загинала при изследването на една пещера — склад за древна техника, където се оказала заключена стоманена врата?
— Нищо не съм чул.
— А аз забравих, че вие не проявявате особен интерес към историята, както Мвен Мас. По цялата планета се обсъжда какво може да има зад вратата. Милиони доброволци са готови да участвуват в разкопките. Веда е решила да отнесе въпроса в Академията на стохастиката и хипотезите за бъдещето.
— Евда Нал няма ли да дойде тук?
— Не, няма да може.
— Мнозина ще бъдат огорчени. Веда много обича Евда, а Чара й е просто предана. Вие помните ли Чара?
— Онази… пантероподобната?
Дар Ветер вдигна ръце в шеговит ужас.
— Ценител на женската красота! Впрочем аз постоянно повтарям грешката, от която са страдали хората в миналото. Те нищо не са разбирали от законите на психофизиологията и наследствеността. Всякога искам да виждам в другите своето разбиране и своите чувства.
— Евда, както и всички на планетата — прекъсна го Рен Боз, — ще следи отлитането.
Физикът посочи редиците от високи триножници с камери за бяло, инфрачервено и ултравиолетово приемане, разположени в полукръг около звездолета. Разните групи лъчи от спектъра в цветното изображение караха екрана да излъчва истинска топлина и живот също така, както обертоновите диафрагми [*59] унищожаваха металическия отзвук в предаването на гласа.
Дар Ветер погледна към север, откъдето с тежко поклащане пълзяха претоварени с хора автоматични електробуси. От първата машина изскочи Веда Конг и затича през тревата.
Без да спре, тя се хвърли върху широките гърди на Дар Ветер така, че дългите й плитки излетяха на гърба му.
Дар Ветер леко отмести Веда, като се вглеждаше в безкрайно скъпото лице. В него имаше нещо ново, придадено от необичайната прическа.
— Играх в детски филм северна кралица от Тъмните векове и едва смогнах да се преоблека — поясни, малко запъхтяна, младата жена. — Не остана време да се среша.
Дар Ветер си я представи с дълга, прилегнала на тялото рокля от брокат, златна корона със сини камъни, пепеляви плитки, спускащи се под коленете, смел поглед на сивите очи — и радостно се усмихна:
— Корона имаше ли?
— О, да, такава! — Веда очерта с пръст във въздуха контурите на широк кръг с едри зъбци във вид на трилистник.
— Аз ще видя ли?
— Още днес. Ще ги помоля да ти покажат филма.
Дар Ветер реши да попита за тайнствените «ги», обаче Веда поздрави сериозния физик. Той се усмихна наивно и сърдечно.
— А къде са героите от Ахернар? — Рен Боз огледа пустото, както преди, поле около звездолета.
— Там! — Веда посочи зданието във вид на шатра от пластини млечно стъкло със сребристи външни греди — главната зала на космодрума.
— Тогава да отидем!
— Ние сме излишни — твърдо каза Веда. — Те вече се сбогуват със Земята. Да идем при «Лебед»!
Мъжете се подчиниха. Веда, която вървеше до Дар Ветер, тихичко запита:
— Не е ли много нелеп видът ми с тая старинна прическа? Бих могла…
— Не е нужно. Очарователен контраст със съвременните дрехи — плитките по-дълги от полата! Нека бъде така!
— Слушам, мой Ветер! — пошепна Веда магическите думи, които накараха неговото сърце да се разтупти и предизвикаха леко поруменяване на бледите му бузи.
Стотици хора, без да бързат, се насочваха към кораба. Доста от тях се усмихваха на Веда или я поздравяваха с вдигане на ръка много по-често, отколкото Дар Ветер или Рен Боз.
— Вие сте популярна, Веда — забеляза Рен Боз. — С какво да се обясни това — с работата на историчката или с вашата прословута красота?
— Нито едното, нито другото. Постоянно и широко общуване с хората благодарение на професията и обществените занятия. Вие с Ветер ту се затваряте в недрата на лабораториите, ту се уединявате за напрегнатата денонощна работа. Вие правите за човечеството твърде повече и по-значителни неща, отколкото аз, но само в едно, не най-близкото до сърцето, направление. Чара Нанди и Евда Нал са много по-известни от мен…
— Пак укор към нашата техническа цивилизация? — весело я упрекна Дар Ветер.
— Не към нашата цивилизация, а към остатъците от предишните фатални грешки. Още преди хилядолетия нашите прадеди знаели, че изкуството и с него развитието на чувствата у човека са не по-малко важни за обществото, отколкото науката.
— В смисъл на човешки отношения между хората? — попита заинтригуваният физик.
— Точно така.
— Някакъв древен мъдрец е казал, че най-трудното на Земята е да се запазва радостта — вметна Дар Ветер. — Гледайте, ето още един верен съюзник на Веда!
Право към тях вървеше с лека и широка крачка Мвен Мас, като привличаше общото внимание със своята огромна фигура.
— Свършил е танцът на Чара — досети се Веда. — Скоро ще се появи и екипажът на «Лебед».
— На тяхно място аз бих вървял насам пеша и колкото може по-бавно — изведнъж каза Дар Ветер.
— Ти започна да се вълнуваш? — Веда го хвана подръка.
— Разбира се! За мен е мъчително да помисля, че те си отиват завинаги и вече не ще видя тоя кораб. Нещо у мен протестира срещу тая задължителна обреченост. Може би защото там ще бъдат близки за мен хора.
— Вероятно не затова — намеси се Мвен Мас, чийто остър слух долови отдалеч думите на Дар Ветер. — Това е непреодолимият протест на човека срещу безпощадното време.