Алиса в огледалния свят

  
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
 
ТУИДЪЛДУМ И ТУИДЪЛДИ
 
Те стояха под едно дърво, прегърнати през рамо, и Алиса веднага разбра кой кой е, защото на края на яката на единия беше избродирана думата „дум“, а на яката на другия — думата „ди“.
"Предполагам, че на всекиго на яката отзад е избродирано по едно „туидъл“ — си каза тя.
Те стояха така неподвижни, че Алиса почти забрави, че са живи, и тъкмо се канеше да ги избиколи, за да види дали наистина думата „туидъл“ е извезана на яките им, когато я спря глас, излязъл от човечето с думата „дум“ на яката:
— Ако мислиш, че сме восъчни кукли — каза то, — трябваше да платиш за вход, знаеш. Восъчните кукли не се гледат без пари, не!
— Напротив — добави другото човече, отбелязано с думата „ди“. — Ако мислиш, че сме живи, трябва да ни заговориш.
— Много се извинявам, наистина — можа само да отговори Алиса, защото думите на старата песен зазвучаха в ума й и тя едва се сдържа да не ги каже на глас:
 
 
Наш Туидълди със Туидълдум
 
се съгласиха да се бият,
 
защото тъй било станало,
 
че Туидълди решил на ум
 
и развалил на Туидълдум
 
най-новото му кречетало.
 
 
 
Ала тогаз от висините
 
се спусна едра, черна врана,
 
тя тъй изплаши храбреците,
 
че препирнята си голяма
 
зарязаха те без покана
 
и в миг си плюха на петите.
 
 
— Знам за какво мислиш — каза Туидълдум. — Но не е така. Не е!
— Напротив — продължи Туидълди. — Ако беше така, би могло да бъде. И ако би било тъй, щеше да е така. Но понеже не е така, то не е. Това поне е ясно.
— Тъкмо се питах — каза учтиво Алиса — кой е прекият път, за да излезе човек от тази гора: става много тъмно. Бихте ли желали да ми го покажете, моля ви се?
Но малките дебели човечета само се спогледаха и се засмяха.
Те толкова приличаха на стари ученици, че без да ще, Алиса посочи с пръст Туидълдум и каза:
— Номер първи!
— Не! — кресна внезапно Туидълдум, но веднага затвори уста, като млясна.
— Номер втори! — каза Алиса и премина към Туидълди, макар че беше сигурна, че той ще отговори с „Напротив!“, което и направи.
— Ти започна грешно — извика Туидълдум, — Първото нещо, когато отидеш на гости, е да кажеш „добър ден“ и да се ръкуваш.
При тези думи двамата братя се прегърнаха и подадоха двете си свободни ръце на Алиса.
Алиса не искаше да се ръкува по-напред с някого от двамата, от страх да не обиди другия. И тъй тя реши, че най-добрият начин да излезе от затруднението е да подаде двете си ръце едновременно на двамата. В следния миг те вече танцуваха в кръг. Това й се стори съвсем естествено, както си спомняше по-късно, и дори не се учуди, като чу някаква музика, излизаща сякаш от дървото, под което танцуваха. Свиреха (доколкото можеше да разбере) клоните на дървото, като се триеха едни в други, подобно лъкове върху струни на цигулка.
„Но наистина ми стана смешно (каза Алиса по-късно, като разправяше всичко това на сестра си), когато се чух сама, че пея песента «Ние се въртим около черницата». Не зная кога бях започнала, но ми се струваше, че съм я пяла много, много дълго.“
Другите двама танцьори бяха дебели и скоро се задъхаха.
— Четири обиколки стигат за един танц! — извика Туидълдум и те се спряха така внезапно, както бяха почнали. В същия миг млъкна и музиката.
После братята пуснаха ръцете на Алиса, спряха се и я загледаха. Настана доста неловко мълчание, понеже Алиса не знаеше как да почне разговор с хора, с които току-що е танцувала.
„Никак не върви да им кажа сега «добър ден» — си каза тя. — Някак май е вече късно за това.“
— Надявам се, че не се уморихте много — каза тя.
— Не! И много благодаря за въпроса — каза Туидълдум.
— Много сме ви задължени — добави Туидълди. — Обичате ли стихотворения?
— Да… доста… Някои стихотворения — каза колебливо Алиса. — Бихте ли ми показали кой път извежда от тази гора?
— Какво да й издекламирам? — каза Туидълди, като се обърна към Туидълдум с тържествена физиономия, без да обърне внимание на Алисиния въпрос.
— „Моржа и Зидаря“ е най-дългото — отвърна Туидълдум, като потупа любезно брат си по рамото. Туидълди започна веднага:
 
 
Блестеше над морето…
 
 
Тука Алиса се опита да го прекъсне.
— Ако стихотворението е много дълго — каза тя колкото можеше по-учтиво, — не бихте ли ми показали по-напред кой път…
Туидълди се усмихна мило и започна отново:
 
 
Блестеше над морето ярко слънце,
 
то светеше със цялата си мощ;
 
то с всичките си сили се стремеше
 
да укроти разпенената площ.
 
И всичко туй май твърде странно беше,
 
защото беше полунощ.
 
 
 
Луната жълта светеше сърдито,
 
ядосана, че брат й пред светът
 
в небето се разхожда упорито
 
след свършека на дневния си път.
 
— Не е възпитано — тя каза — тъй открито
 
да свети нощем както през денят.
 
 
 
Морето беше твърде, твърде мокро,
 
а пясъкът бе твърде, твърде сух.
 
Ни облаче не можеше да видиш,
 
че облак нямаше на свода кух.
 
И птици не хвърчаха в висините,
 
че птичка нямаше в простора глух.
 
 
 
А Моржа и Зидаря с бавна стъпка
 
вървяха уловени под ръка.
 
Те ронеха сълзи със всичка сила,
 
че толкоз пясък има по света.
 
— Да махнат този пясък — те унило
 
си казваха, — ще бъде красота!
 
 
 
— Девойки осем с осем кърпи бели,
 
да биха мели месеци наред,
 
не мислиш ли — печално Моржа каза, —
 
че биха сложили тук малко ред?
 
— Съмнявам се — Зидаря рече жално
 
и сълза капна по лика му блед.
 
 
 
— О, миди, хайде да се поразходим —
 
помоли се любезно Моржа благ. —
 
Разходка мила с весели другари
 
по морския пустинен, равен бряг.
 
Побързайте, приятелчета стари,
 
ръка подайте, тръгвайте във крак.
 
 
 
Тук възрастната мида се надигна,
 
погледна ги, но без любовен плам.
 
О, възрастната мида понамигна,
 
поклати умната глава едвам:
 
загатваше им, че не е наивна:
 
— Къде ли ще ме водите, аз знам.
 
 
 
Но осем малки миди скачат живо.
 
Любезната покана те приеха,
 
изчеткаха си дрехите грижливо,
 
обущата им от боя лъщеха.
 
И чудна бе таз суета голяма,
 
че мидите крака изобщо нямат.
 
 
 
Последваха ги други осем миди
 
и после още — множество голямо.
 
Те идват, скачат, Моржа да ги види,
 
прииждат все, а краят им го няма.
 
Подскачат по вълните морски, буйни
 
и пясъците оживяват шумни.
 
 
 
Зидаря, всички миди с Моржа благ
 
вървяха повече от две-три мили
 
и уморени те подвиха крак —
 
приседнаха да съберат пак сили.
 
А всички малки миди — върволица,
 
стояха, наредени във редица.
 
 
 
Тук Моржа каза бавно: — Време дойде
 
да поговорим за неща, като:
 
обуща, червен восък, параходи,
 
за зеле и царе,
 
защо морето е горещо-вряло
 
и имат ли прасетата криле.
 
 
 
— Почакай малко — мидите казаха, —
 
преди да почнем дружен разговор.
 
Защото някои от нас без дъх са
 
и пияни сме от морския простор.
 
— Без бързане — Зидаря се намеси
 
и те му поблагодариха в хор.
 
 
 
— Един хляб топъл — Моржа тихо рече —
 
добре ще е да беше подръка.
 
Пипери вино и глава лук печен
 
да можеше да имаме сега.
 
И тъй, готови ли сте, миди, вече?
 
Е, хайде да започваме пира.
 
 
 
— Но не със нас! — извикаха тревожно
 
и леко посиняха те от страх. —
 
След милите слова това ще бъде
 
най-страшно неприличие и грях!
 
— Нощта е чудна! — каза Моржа тихо. —
 
Погледайте на дивни божи свят.
 
 
 
Бе толкова любезно, че дойдохте
 
не, вий сте много мили и добри! —
 
А пък Зидаря само каза сухо:
 
— Я давайте филии без кори!
 
Не се правете всичките на глухи,
 
че да повтарям ще се уморя:
 
 
 
— Изглежда срамно — каза Моржа тихо, —
 
че им играеме такваз игра.
 
Доведохме ги ние тъй далече
 
и тичаха те с нас не на шега. —
 
Зидаря само тихичко изрече:
 
— Ти мажеш маслото като с тесла!
 
 
 
— Скърбя за вас — подхвана тъжно Моржа,
 
съчувствам ви от все сърце.
 
Със хълцане и плач той взе в ръце
 
най-едрите от мидите тогаз,
 
закри със кърпа своето лице,
 
и своите разплакани очи.
 
 
 
— О, мили миди — каза пък Зидаря, —
 
направихте добра разходка с нас.
 
Не ще ли се завърнете обратно?
 
Но никакъв ответ! Не дойде глас.
 
И туй едва ли чудно бе, защото
 
изядоха ги всичките завчас.